Църква

                  
По предание селото "никога не е оставало без църква и поп". По спомени на възрастни хора, чули от родителите син при "Латинските гробища" - източно от "Селището" и в "Шамако", срещу днешното село имало черквици с площ около 2 кв.м,  които обслужвали българското население до построяването на "големата църква". Там старите горублянци имали възможност да слушат българска реч и да почувствуват, че макар и християни са отделно от гърците. (...)
 Ако не се знае кога били строени двете църквици на "Латинските гробища" и "Дианчовото", то за новата черква няма спор. Според паметния камък и бележките на Георгия Зоев тя била "направена" през април 1858г. (...) Окончателното й завършване - изписване (зографисване) става едва след 20 години - "през 1878 г. при прилежанието на поп Донко от Герман..."
 Още преди прекрачване прага на малкия тогава притвор, богомолецът бил посрещан от сцени "из страшния божи съд". Те бяха унищожени с пристрояването през 1948 г. на камбанарията и стаичките в притвора.

    /снимка от 1947-48 г. Горубляне, Тодоровден. Възможмно е сградата отзад да е църквата/

    Изображенията както в същинската част на храма, така и в олтара бяха в духа на изписването /зографисването/ по онова време. Сред изображенията на разни светци, някои от които и с животински глави, почетно място заемаха сръбските "Симеон, княз сръбски", "Св. Сава", "Княз Стефан Дечански" и "Крал Милутин" - първите двама в олтара, а другите - на северната стена.
   Фреските бяха свежи, образите одухотворени и индивидуализирани...За съжаление под изображенията нямаше подпис или някакво сведение за автора им. (...)
    Ако до първите дни на април 1972 г. Горубляне можеше да се гордее със строения по време на Възраждането храм "Св. Георги Победоносец", то от тогава и този единствен паметник на миналото, не съществува. Запазен е само притворът, в който почти няма нищо ценно. Храмът беше разрушен, въпреки разрешението само за "основен ремонт". Разрушаването на църковния салон бе извършено (...) без знанието на местните отговорни фактори. Ако бяха предупредени, те можеха да направят всичко възможно, за да бъде запазена постройката като паметник на културата, макар и от местно значение. За извършване на истинския основен ремонт не се искаше много - само снемане на фреските от северната страна , изграждане на нова стена и поставянето им върху нея.
    С разрушаване на построената преди повече от сто години черква беше унищожен материализираният ентусиазъм на прадедите и тяхната воля да слушат свободно българска реч и да се борят за своя "род болгарски". (...)
(Книга за Горубляне, стр.110-111)

Първият кмет на Горубляне

( от книга за Горубляне, стр. 28-29)

Руско-турската война от 1877-1878 г, донася не само политическа свобода на нашето отечество, но има значение и на буржоазна революция.

Първите грижи на новата администрация били да се осигурят подходящи условия за политическо развитие на страната.

Княжеството било разделено на окръзи, а те на околий и общини. Горубляне като значително за тогавашните условия селище в Софийска околия - над 500 жители и естествено средище за селата Герман, Панчарево и Кокаляне, станало седалище на съставна община до края на 1902 година. След това средище става Панчарево. Горубляне се отделя и просъществува като самостоятелна община от 1911 до 1934 г. След тая дата до средата на 1943 г. Горубляне е част от панчаревската община. (...) 

 След освобождението първият кмет на Горубляне бил Боте Георгиев Бърборков (1816-1899). Неговите задължения се свеждали до зарегистриране както на населението, така и на имотите му, част от които били придобити по наследство или покупка или били узаконени с нотариални актове (тапии), които били получени през периода 1875-1878 г. Друга част била закупена от изселили се по време на войната турци, а трета - заграбени.

 Любопитно е, че Боте Бърборков почти насила накарал своите съселяни да закупят от върналите се временно турци, на безценица, имотите им и гората в югозападния край на Лозенската планина - над бившата Панчаревска низина. Онези, които нямали собствени средства, съветвал да вземат назаем, но да не изпускат възможността да станат стопани на земя или гора. И мнозина послушали своя кмет.

Левски в Горубляне

 Близо до северната част на горублянското землище в древността минавал главен римски път. Той идвал от Горна Италия, минавал през Белград, Нисос, Сердика и я съединявал през Пловдив и Цариград с азиатските владения на римляните.

Сподвижници на Васил Левски и в Горубляне 

 Едва в навечерието на нашето освобожнение от Отоманско иго има положителни сведения за участието на няколко горублянци във възгласяваното от Апостола освободително движение.

Според възрастни жители на Горубляне, Герман и Лозен /Горни и Долни/, събирани и проверявани в продължение на повече от 30 години, се доказва, че Дякон Левски бил идвал и в Горубляне. В кръчмата на горубеца Младен Спасов Кардашев апостолът се срещал с Миташ (Димитър Недков), Спас Крънбатлийски и Додон от Герман, поп Къшо от Горни Лозен и Курташо от Бистрица. Пазили ги били Стоил Занов и Илия Алулов от Горубляне.

И двамата били здрави и буйни мъже на по 40 години. Те обикновено "пиели безгрижно" виното си и "безразлично" следели  късните редовни и случайни посетители на заведението. При нужда давали уговорения знак и гостите, пратили в подземното скривалище, изчезвали през тайния изход, какъвто имало тогава.
 За свързаването на патриоти от софийските села (...) с Левски споменава не само Стоян Заимов, но и Любомир Дойчев, който пише: " ...има данни за минаването на Левски през софийските села Враждебна, Герман, Горубляне, Казичене, Горни Лозен и Долни Лозен."
 За връзката на Левски с родолюбци от южното софийско поречие на Искър способствувал безсъмнено членът на софийския комитет Хаджи Боне Петров от с. Рельово, Самоковско. Той живял в София, но притежавал хан на Цариградско шосе срещу двореца Врана на мястото на днешните казарми. Неговият внук Бончо Хаджибонев подчертава, че "в споменатия хан" Левски се срещал с по-събудените селяни от Герман, Горубляне, Казичене, Горни и Долни Лозен. Един от тези по-събудени селяни бил Младенчо Спасов Бинбаши.
Без да е определен източникът, за Младенчо Спасов споменават още М. Георгиев във "Възраждане на София" и Любомир Дойчев в "Левски в светлина". Там той (Младенчо) е определен като "адютант на Левски", "проповедник комитетски в селата софийски" и "съпровождач на Левски" в софийските села.
 Дали Младенчо Спасов Кардашев е бил надарен да бъде адютант на Левски или комитетски проповедник в софийските села, няма непосредствени данни; но това, че той се е срещал и уреждал срещи на Левски с посветени на делото хора от Горубляне и околните села, говорят само спомените на покойните Манол (Манко), Доне и Йордан Ботеви, братеници на Младенчо, но и  Боне Атанасов, също и твърденията на зета на Миташ Недков - Аврам Зарев о дъщеря му Гълъбинка от Герман.
Младенчо Спасов Бинбаши бил едър, представителен. Походката, острият му поглед и буйните засукани мустаки респектирали всички.
Турците го наричали "ага". Когато влизал в софийския конак, почитателно му правили път. Павел Делирадев сочи, че той бил страшилище за околните чифликчий и зли турци. В подкрепа на последната характеристика на Младенчо говори споменът, че той накарал сина на Осман бей, последният чифликчия в Горубляне, да се откаже от желанието си да накаже своята съседка - сестра на бъдещият му зет Богдан Зоев, която го нарекла "свиня".
По време на процеса срещу Левски през януари 1873 г. Младенчо Бимбаши починал на 30-35 годишна възраст. Няколко месеца след неговата смърт той бил подирен от турската власт като "ятак на баш комитата Левски". Отговорили им, че "Младенчо ага не е между живите". Турците, за да се уверят, че душманинът на падишаха, дотогава довереният им Младенчо е умрял, а не забегнал, заповядали да бъде разкрит гроба му. Едва след като се убедили, че в отворения гроб лежи търсеният от тях "ятак" оставили на мира близките му.
С Левски бил свързан и Николчо Дешов Янкулов. Той бил известен като безстрашен и пъргав човек. Бил голям враг на турците - гледал ги с нескривна омраза и не избягвал и лични разправии с тях.
 За тези си качества Николчо бил препоръчан от Младенчо на Левски за негов съпровождач. Уредена им била среща, на която Дяконът, непознат на Николчо, разкрил задачите, които му предстоят като негов продружител. С присъщата му откровеност Николчо бил казал:
- Съгласен съм, но требе  да питам тате дали че ме пущи?
- Нам не ни трябват хора, които питат за такива работи даже и родителите си - казал бил Левски на слисания си събеседник и го предупредил: "Никумо и никъде да не споменаваш за срещата ни".
Погледът и тонът на Дякона така респектирали Николчо, че той едва след освобождението открил на сина си Стоян за срещата с Дякона, който познал по щампа, разпространявана във връзка с някаква годишнина на Левски.

Книга за Горубляне

През 1977 г. Борис Николов Ковачев издава книга за историята на Горубляне със заглавие - ГОРУБЛЯНЕ. МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ. ИСТОРИЧЕСКИ И ЕТНОГРАФСКИ ОБЗОР. Макар, че той не е социолог или историк, успява да събере на едно място интересни моменти от историята на югоизточния квартал. Недостатък на книгата е липсата на снимков материал и социалистическата пропаганда изложена в нея. Именно това е причината за създаването на този блог.

"Историята е паметта на народите. Тя е тяхната учителка и възпитателка. Историята вдъхновява към велики дела и пази от пограми, но само тогава, когато се разбере добре.
Без да познаваме миналото, не ще разберем настоящето и без него не ще предвидим бъдещето(...) Малката история на отделното селище е част от голямата история на родината и има своето място в нея."
 стр.5- Археологически следи в землището и близките околности на Горубляне.
 Благодарение на подходящите климатични и почвени условия в софийското поле човекът се е заселил още преди 4000-5000 години. (...)
 Околностите на днешно Горубляне предлагали също подходящи условия за човешки живот. (...)
 Особено интересни са два единични гроба по ориентировка и строеж. И двата са били ориентирани север-юг, а единят от тях, намерен през пролетта на 1952 г. на югоизточния край на м."Обреща", там където минава северното отклонение на подлеза "Караулката" е представлявал двускатов гроб, изграден от керамични плоскости, където бил вместен скелет на възрастен. (...) Вторият гроб открит на 20.04.1966 г. в градината на Иван Здравков Лишков. Скелетът беше обграден с речни камъни. Около китката на дясната ръка имало бронзови монети, образуващи гривна. 47 от тези монети се пазят в музея за София /инв. N 2318/. Монетите имат доста фин релеф на образите на императорите Валентиян, Валенс, Грация, Теодоси и Аркади, /364-408 г. от н. е./. Диаметърът на монетите е около 19 мм. На същия гроб, при премахване на горните на горната му част през 1950 г. било намерено гърне /"като за боб"/ със сини стъкълца на дъното.
 На мястото на разкрития на 16 май 1964 г. в м. "Латински гробища" общ гроб и сега се намират старинни тухли, а по източния скат на могилата се ронят човешки кости.
 На юг от тази местност на около 500 м в коритото на Искър имало гробищна черквица, която била отнесена при наводнението през 1897 г.